Светът е изправен пред една от най-мащабните здравни и икономически кризи на XXI век. България също не остана непожалена. Милиони са заключени в домовете си. Държавата е изправена пред небивало изпитание. Институциите застанаха на ръба на своята компетентност, експертиза и воля.
Здравната ни система е поставена пред огромно предизвикателство, което застрашава живота на хиляди български граждани.
Заплашен е нормалният живот на всички българи.
Но докато част от тях са в недоумение как ще понесат социалната изолация, други са изправени пред истинска опасност за живота. На вратата на всяко второ българско домакинство чука гладът. А както знаем, гладът е по-страшен дори от болестта. Ако приемем оптимистичния сценарий, че няколко стотици ще загинат от COVID 19 – страшна човешка жертва, то как ще погледнем на сценарий, в който хиляди ще умрат от глад и студ, заключени в домовете си или по българските улици?
Според Евростат близо 300 000 от българите са работещи, но бедни, или „работещи бедни“.
Това означава, че макар и тези хора да работят, нямат достатъчно средства, за да задоволят основни нужди – храна, отопление и други социални разходи.
Техните професии не са престижни и понякога не са видими за другите. Но са жизнено важни за тях и техните семейства. „Работещите бедни“ първи ще загубят работните си места заради кризата. И ще останат без достатъчно храна, на студено и тъмно.
Освен тези хора, в страната има и други „невидими“ българи. Това са тези извън социалната система и програмите за подкрепа. Подминаваме ги всеки ден край кофите за боклук, в парковете или на улиците. Работят и живеят без сигурен месечен доход, без достъп до вода и ток, и перспектива за развитие. Прехранват се основно от припечеленото в рамките на деня. Не могат да поискат нищо от институциите, защото за тях тези хора не съществуват.
Мобилни са, но не заради природата или каприза, като всички нас, които обичаме да пътуваме. Пътуват, за да се изхранят. За тези хора социалната изолация е убийство. Те нямат друг начин да се хранят и ограниченията ще имат унищожителен ефект – върху физическото и психическо здраве на децата и семействата, върху поведението, нагласите и мечтите им като ученици, работници и родители.
Очевидно всичко това няма как не рефлектира и върху здравето им, а оттам да отвори вратата и за зловещия вирус.
Друг проблем за тези хора, в условията на извънредно положение, е липсата на адрес, а понякога и на лични документи.
Къде трябва да пребивава един гражданин, ако няма дом или адрес? Улицата ли е неговия дом? Явно всеки може да го глоби с 5 000 лв., за това, че е бездомен и никой не му е дал покрив над главата?
В условията на сегашната ситуация, е ясно, че заради тях няма как да се отменят строгите мерки. Но държавата трябва да има концепция какво да предприеме и как да окаже подкрепа на тази немалка група от своето население.
Вместо такива мерки, които наричаме обикновено човешко състрадание обаче, сме свидетели на грубо и извън добрия тон отношение към тези хора. И то от финансовия министър, който е призван да се грижи за тях.
„Грaждaни, кoитo ca мaргинaли и нe пoпaдaт в нитo eднa oт oпиcaнитe хипoтeзи, ca coциaлнo изoлирaни и eдвa ли мoжe дa ce нaпрaви мнoгo зa тях“, заяви Владислав Горанов преди дни.
Какво означава това, г-н министър?
Че се отказваме от тях и ги предаваме на смъртта? Това не са ли наши сънародници и не сме ли заедно като нация срещу тази епидемия?
Действително ли България не може да направи нищо за най-уязвимите си граждани, сред които има самотни възрастни, бедни многодетни семейства и работещи деца?
Какво послание всъщност изпраща държавата към тези нейни граждани? Че те не са нейни граждани, а тя е тяхна мащеха?
В ситуация на извънредно положение изключването на цели групи от обществото от държавните системи води до агресивна несправедливост. Комуникирането на приоритети дава ясен знак за това кой колко е важен за държавата. България все още има ресурса да докаже, че всички са от значение за бъдещето й.
Още една група от хора са изправени пред хуманитарен проблем. Най-страшното е, че това са нашите деца. В условията на извънредно положение училищата са затворени. А това означава, че хиляди ученици нямат топъл обяд, който доскоро им осигуряваше училищният стол.
В същото време парите за тази храна са предвидени в общинските бюджети.
Очевидно трябва решение на общинските съвети за промяна на наредбата, с която се извършват доставките на храна.
След като учениците могат да учат онлайн, и почти целият свят комуникира през интернет, дори и европейските институции, няма пречка такова решение да се вземе дистанционно.
Трябва да се намери начин да се достави тази храна, която вече е договорена, а може би и платена, до тези, които имат нужда от нея.
Нито едно дете не трябва да гладува, защото държавата е решила да наложи масова карантина.
Възможно е, например, училищните автобуси да разнасят тази храна по домовете, естествено по всички изисквания на здравните власти. Съществуват онлайн платформи за доставка на храна, има социален патронаж към общините и дори доброволци, които биха се включили в такава мисия.
Тази мярка не изисква допълнително ресурси, а само политическа воля, която да покаже, че нашите сънародници, независимо от социалното им положение, не са забравени.
В момента социалните служби доставят храна до възрастни и самотни хора. Трябва да се помисли вариант как тази услуга да се разшири и към тези в най-уязвимо положение. Възможно е например да се въведат ваучери за храна за хората в нужда, които да важат за определен период от време, колкото продължи карантината или извънредното положение.
Част от подобна гъвкавост, този път от страна на държавата, е да се премахнат ограничаващите регулации за подпомагане по европейските програми. Европейската комисия даде свобода на страните по отношение на оперативни програми – остава българските управляващи органи също да го направят.
Мерките за подкрепа на компаниите са нещо позитивно, но без хора, без граждани всяка държава, включително и нейния бизнес, са обречени на бавна и мъчителна гибел.
Затова трябва средства от оперативните програми да бъдат насочени към неотложни нужди на гражданите за поне 6 месеца напред.
Това ще бъде мярка не само за живота и здравето на хиляди българи.
Тя ще повлияе позитивно и върху икономиката на страната, която разчита на вътрешното потребление, за да реализира растеж или поне не толкова голям спад, колкото се очаква.
Тази мярка, в комбинация с повишените държавни разходи, ще подпомогне бизнеса, за да издържи на този небивал натиск, който се очаква върху него през следващите месеци.
Нужни са и допълнителни мерки в подкрепа на неправителствения сектор. В момента той е здравия гръб, на който се крепят всички действия на властта. В условията на извънредно положение неправителствения сектор успява да мобилизира значителен финансов, човешки и технически ресурс в подкрепа на най-уязвимите български граждани, които очевидно са забравени или неглижирани от държавата. Доброволци и дарения подпомагат и тези, които са на първа линия – медиците, тези, от които зависи нашия живот в момента.
Различни държавни агенции намират подкрепа именно в лицето на неправителствените организации, работещи на терен в непосредствена връзка с домакинства, които обикновено са извън обсега на всяка държавна услуга. От гъвкавостта, която демонстрира гражданското общество в извънредната ситуация, държавата може само да се учи.
Безспорно здравната ни система е изправена пред непосилно предизвикателство. Бизнесът търпи огромни загуби. Институциите и обществените системи вече поемат непоносим товар.
Но животът е най-ценното, което имаме. Гладът е по-страшен от болестта, защото тя ще отмине, а той ще остане!
Нека изкореним глада в България. Заедно!
За да запазим човешкия живот! За да има отново нашето утре!
Огнян Исаев, Мария Методиева
Тръст за социална алтернатива