Един разказ за преодолените предизвикателства
по пътя към висшето учебно заведение.
Да станеш студент – за едни това е лесно като детска игра, а за други – мисия невъзможна. Настоящият разказ не е за типичните преживявания на един бъдещ студент, а моята лична история в светлината на тревогите, които вероятно преживява всеки млад представител на ромската общност по стръмните улички към висшето учебно заведение.
Казвам се Десислава Димитрова, на 20 години съм и живея в Червен Бряг. От тази есен започва следването ми по специалност „Предучилищна и начална педагогика“ във Великотърновския университет. Пътят до първото стъпало на висшето образование не беше никак лек. Но бях решена да успея.
Още от малка бях прилежна и старателна в училище, а след занятията си играех на учител, имитирайки преподавателите си. Да наблягам на уроците винаги ми е харесвало повече от детските забавления навън, за разлика от съучениците, които се чудеха на ентусиазма ми. През лятото обичах да прочитам всичко от задължителния списък, който ни раздаваха в края на учебната година. Спомням си, че „Пипи дългото чорапче“ беше първата ми любима книга. И може би точно като нея се опитах да превърна детството си в щастливо, независимо от всичко.
Семейството ми е от ромски произход. Имам по-малък брат; разликата помежду ни е 5 години. Детството ми беше неспокойно и подтиснато. Живеехме на квартира, а баща ни ежедневно употребяваше алкохол и проявяваше агресия към майка ни. Усещах, че нещата в моето семейство не са нормални, и единствената ми утеха беше да залягам над уроците. Изнемогвахме, а средствата за препитание от ден на ден като че ли ставаха все по-оскъдни. Бях на 13 години, когато, затънал в дългове, баща ми реши да замине в чужбина. С това приключи и връзката с него, тъй като той не ни потърси повече. Майка ми, в чието лице виждам един изключително силен човек, реши да се приберем при родителите й на село, тъй като не можеше да се справи сама и без работа. Баба и дядо отвориха не само вратите, но и сърцата си за нас. Те поеха разходите по отглеждането ни, макар че само дядо ми работеше. Беше ни много трудно да живеем петима с една минимална заплата, но с любов и разбирателство в дома успявахме да се справим и с ежедневните трудности. След дълго търсене, майка ми започна работа в шивашко предприятие, въпреки че има средно икономическо образование. За нея беше огромна радост, че вече може да ни помага и финансово. Бях си поставила за цел да завърша средното си образование с много добър успех. Исках да превърна горчивината, която остави баща ми, в мотивация. Напук на всичко преживяно реших, че моя животът ще бъде по-различен и ще съм достоен човек.
Като момиче от ромското малцинство мога да споделя, че съм се сблъсквала с неприемственост от представители на българската общност. Налагаше се да се боря усърдно за доверието и уважението на преподавателите и съучениците си. Още в началното училище осъзнах предимството, което се дава на българските деца над ромските, но с много труд и постоянство успях да се докажа като равна на тях и да завърша основното си образование с успех 5.84. В гимназията избрах профил с интензивно изучаване на английски език. Отново се срещах с предразсъдъците към децата от моя етнос, но бях решена да упорствам и да променя негативното отношение на околните. Исках равнопоставеност и се борех да я получа. Още през първия срок на учебната година в новата среда се наложих като една от най-способните ученички и получавах отлични оценки. Започнах да ходя на олимпиади, стремях се към успех за стипендия и исках да ме оценяват заради това, което знам. Майка ми се гордееше с мен и дори за миг не съм си позволявала да я разочаровам.
Завърших средното си образование с успех 5.40. За да продължа да уча, за издръжката ми бяха необходими средства, с каквито семейтвото ми не разполагаше. Въпреки това не се разделих с мечтата си да бъда детски учител някой ден. Потърсих работа, но никъде не даваха шанс на неопитен млад човек, особено от ромски произход. Нямах възможността да се запиша в университета със съвипускниците ми, но тази година ( 2019-та, бел.а.) успях с помощта на Сдружение „Знание“ в Ловеч и една програма на Тръста за социална алтернатива за подпомагане на млади ромски педагози, за чието съществуване по-рано не знаех. Изключително съм им признателна. Точно когато бях изгубила надежда, че ще имам шанс да се развивам професионално, мои близки ме предложиха за одобрение от фондацията. Успешната селекция беше благодарение на добрия успех в дипломата ми за средно образование. Двете неправителствени организации ми помогнаха не само с насоки, съвети и разясняване на кандидат-студентския процес, но ще ми дадат рамо и със семестриалните таксите. За семейството ми този успех е истинско чудо и неизразимо с думи щастие.
Впечатлена съм от отзивчивостта на служителите във Великотърновския университет. Подаването на документите стана с лекота. Процесът на кандидатстване е изключително опростен, а при възникнал проблем администрацията на учебното заведение се отзовава на момента. Трудното всъщност беше очакването на класирането, но вълнението в деня на приемането е несравнимо преживяване. Смятам, че да бъдеш детски учител е не просто професия, а призвание. Когато завърша, ще бъда в състояние да раздам пламъка си на много талантливи и умни деца, които може би сега живеят в безнадеждност, и тази мисъл ми дава още по-голям стимул да завърша с отличие висшето си образование.
Често кандидат-студентите, особено младежите от ромски произход, са неориентирани, неуверени и плахи. По време на кампанията се притеснявах дали ще бъда приета в новата среда като равнопоставена и доколко ще бъде оценена според качествата си. Но приемствеността към ромската общност ще придобие реални измерения само ако започнем да се образоваме. Както недоимъка, липсата на амбиция и недобрата информираност за възможностите пред нас, така и ранните бракове при ромите са сериозен културен проблем за социалното ни израстване. Имах съученички, които напуснаха училище на 16 години и се омъжиха, а сега съжаляват за пропилените шансове да се развиват професионално.
Движещ фактор за осъществяването на моята мечта е подкрепата от ТСА, Сдружение „Знание” и НПО „Студентско общество за развитие на междуетническия диалог”. Тези организации имат огромен принос за развитието на ромското общество днес, особено с достъпа до висше образование, който предлагат на деца в неравностойно положение с цел да насърчат пълноценната им интеграция в обществото. Фокусираните върху ромски студенти програми предлагат обучения, които съдействат в избора на подходяща специалност във висшето учебно заведение. Благодарение на тази изключително ценна помощ, която не е предлагана на предишните поколения, броят на ромските студенти през последните три години се е увеличил чувствително и днес надхвърля 2200 младежи.
Ако младите роми се образоват, ще намалее и бедността, която често съпътства нашата етническа група. Смятам, че разделението между българско и ромско общество е преодолимо. Моята лична история е пример, че с упоритост човек може да получи шансове за реализация. Чувството за пълноценност идва именно когато вървим активно към целите и мечтите си. Трудностите на живота са мотивацията, която ни изгражда като личности. Бедността ме научи да оценявам малките неща и да им се радвам, а болката ми даде тласъка да работя за положителна промяна в себе си. Бих искала да бъда един от примерите за достоен и успял в живота си млад ромски представител. Произходът, цветът на кожата или финансовото състояние не ни правят хора. Важно е да имаме реална самооценка, на която да отговаряме, и да се гордеем с произхода си. В днешни времена градим авторитет главно чрез развитието на интелекта си, а както е казал Джон Дюи „Образованието не е подготовка за живота, то е самият живот.“
Да го живеем!