Денят на абитуриентския ми бал изглеждаше като началото на вълшебна приказка с предизвестен щастлив финал – дългогодишният ми приятел Десислав поиска ръката ми, а аз с вълнение казах заветното „Да!“. Беше топъл и слънчев ден в края на май 2018-а година и не можех да си представя бъдеще с дори повече светлина от тази, която виждах да извира от мечтите ми за благополучен семеен живот. Същото лято двамата със съпруга ми бяхме решили да заминем за чужбина в търсене на по-добро бъдеще. Но съдбата имаше други планове за нас и днес аз, 21-годишната Тошка Венциславова от китното врачанско село Бутан, работя като помощник – учител в местната детска градина „Първи юни“, докато съм на път да завърша и висшето си образование.
Със съпруга ми се готвехме да отпътуваме за Златна Прага, където живеят наши близки. Още преди да стъпим на чешка земя ни бяха намерили работа в завод за производство на автомобилни части. Перспективата за живот в чужбина беше привлекателна, но и донякъде натъжаваща, защото дотогава не бях напускала Бутан за дълъг период от време. Израснах в сплотено семейство на музикант и продавачка и съм горда кака на по-малко братче и сестричка. Детството ни беше щастливо и макар баща ми да отсъстваше често по работа в желанието си да ни осигури по-добро бъдеще, винаги съм чувствала подкрепата и любовта на близките си. Сега аз отлитах от гнездото. Всичко беше организирано, само оставаше с мъжа ми да стегнем куфарите си и да се отправим към летището.
Точно два дни преди заминаването ни случайно попаднах на публикация в социалните мрежи, която обявяваше конкурс по проект „Млади ромски педагози“, финансиран от Тръста за социална алтернатива (ТСА) и изпълняван на местна почва от Сдружение „Нов Път“. Тези организации търсеха мотивирани, отговорни и постоянни млади хора от ромски произход, които да започнат висшето си образование и впоследствие да заемат учителски позиции в местната детска градина. Тази публикация ме заинтригува силно. Беше като знак от съдбата, че трябва да остана и да опитам.
Притеснявах се да споделя със съпруга ми, тъй като все още не бях уверена дали това е моето призвание. Знаех, че щяхме да загубим много време и средства, ако не заминем за Прага, но все пак реших да му кажа. Обсъдихме възможността да продължа образованието си и взехме решение да останем. Заедно отидохме и на интервюто ми за прием по проект „Млади ромски педагози“. Спомням си този ден – беше през септември 2018, когато прекрачих прага на „Първи юни“ и притеснено зачаках да ме приемат в кабинета на директорката. И въпреки, че Денислав вярва в мен и ме подкрепя безрезервно във всичко, сърцето ми се беше свило като на дете, което за първи път се дели от майка си. Та нали ако ме одобрят животът ми щеше да се промени и да поеме в различна от плануваната посока! Това, което не знаех тогава е, че промяната щеше да е към по-светли дни, изпълнени с детски смях и вълшебства.
Докато чакахме не спирах да си повтарям, че има причина да съм там и се молех да успея да спечеля хората, които щяха да направят възможно моето следване. В офиса ме посрещна директорката на градината Нина Маринова, чиято ученичка в миналото бях и аз. До нея седеше и окуражително се усмихваше жена с червеникава коса, светло сини очи и лунички по бузите. Това беше Спаска Михайлова от Сдружение „Нова път“. Като видяха притеснението в очите ми, те ме предразположиха и успокоиха. А няколко дни след интервюто Спаска Михайлова ми се обади с добрата новина, че съм одобрена.
Не стъпвах на земята от радост. Аз съм ромка, която не се срамува да заяви пред света каква е и смело да демонстрира, че голяма част от хората в общността ни са образовани, амбициозни и социално отговорни. Сега ми се даваше шанс наистина да направя нещо, което да промени все още витаещите в обществото предразсъдъци по отношение на ромите.
След няколко месеца усилена подготовка и допълнителни уроци по български език и литература положих успешно кандидат-студентския изпит и през есента на 2019-а година вече бях студентка по „Предучилищна педагогика с чужд език“ във Великотърновския университет, филиал Враца. Първото препятствие по пътя на израстването ми от плахо момиче до истински професионалист беше преодоляно.
Не след дълго започнах работа като образователен медиатор в ,,Първи Юни“. Отново прекрачих прага на детската градина, но този път по-уверена и мотивирана, че ще се справя със всички трудности и ще се превърна в добър учител. Работата ми се състоеше в това да се грижа за връзката между семействата на малчуганите и градината. По това време видях отблизо двете гледни точки – на родителите и на педагозите, и разбрах колко голям проблем е посещаемостта на децата в предучилищното заведение преди записването им в първи клас. Срещах се с фамилии, чиито деца не ходеха редовно или не бяха дори записани при нас и често си тръгвах от домовете им с обещания, че детето ще започне да посещава детска градина, но без резултат. Част от ромската общност в Бутан все още не осъзнаваше важността на предучилищното обучение. Но се случваше и след разговорите с мен майките и бащите да размислят и да започнат да водят децата си в градината и за мен това беше крачка напред към мисията ни да осигурим равен шанс в училище за всички деца.
Вече две години работя в ДГ „Първи юни“, като настоящата ми длъжност е помощник – учител. Ролята ми е да асистирам в организацията на игрите и дневния режим на децата, в подготовка на материалите за работа и в провеждането на педагогическите занятия. Очаквам делниците с нетърпение и сутрин влизам в градината с желание да дам най-доброто от себе си на малките. А те отвръщат с неподправена любов и доброта и това прави професията на педагога най-благодарната работа на света. За мен децата са благословия и живот. Те са слънцето, което озарява мрачните ни дни и стопля душите ни. Те са надеждата и бъдещето ни.
Следващото стъпало, което трябва да изкача, е до учителското място, но вярвам в себе си и вече убедено мога да кажа, че открих своето призвание. Децата са това, което ме кара да се чувствам завършена и истински щастлива. Безкрайно съм благодарна на ТСА и Сдружение „Нов път“ за подкрепата и мотивацията, както и на директорката Нина Маринова и целия колектив на детската градина за това, че ме приеха в голямото си семейство, повярваха в мен и ме напътстват в усвояването на тази толкова отговорна професия. Понякога напрежението от съчетаването на грижите за семейството, работните ангажименти и лекциите е голямо, но с подкрепата на близките ми, колегите и преподавателите се справям с натоварените дни. Сърцето ми е изпълнено и с благодарност към Бог за възможностите и семейството, което ми даде – те ми вдъхват кураж да вървя напред.
„Повярвай, че можеш и половината път вече е изминат“ е казал Теодор Рузвелт и аз споделям напълно тази сентенция. Когато надмогнеш съмненията и се посветиш на целта си, успехът е сигурен. Нужно е само старание, постоянство и мотивация. Няма невъзможни неща и аз го доказвам ежедневно, с всеки успешно положен изпит и всеки любознателен малчуган, който уверено пристъпи от детската ни градина в първи клас.