Често се питам в какво се състои успехът на един човек. Дали той е еднократен триумф, постижение на някаква цел, или е върховна награда? Аз мисля, че хората трябва да преследват мечтите си цял живот, дори когато привидно ги поставят на пауза и се отдават на грижи за близките си. И може би чак тогава получават втори шанс да реализират съкровените си планове, като продължават да помагат на околните, и това е истинското постижение. Разказвам тази история като жена, която е чакала дълги години да осъществи детската си мечта и най-сетне разбира смисъла на понятието „успех“.
Спомням си, че да играем на училище беше любимото ни занимание с двете ми по-малки сестри като деца. През почивните дни и ваканциите почти всеки ден изнасяхме на двора една импровизирана черна дъска, пред която аз заставах с показалка в ръка и преподавах уроци на съседските деца и сестрите ми. Стари тетрадки бяха адаптирани в бележници и аз прилежно нанасях в тях оценките от изпитването на невръстните ми ученици. Научих се да чета и да пиша сама и мечтаех като порасна да бъда учителка. Бях отлична и прилежна ученичка, но веднага след завършване на гимназията се запознах с бъдещия ми съпруг, когото много обичам, и се изправих пред дилемата дали да се омъжа или да продължа да уча. В младостта си не осъзнавах, че мога да ги съчетая.
Трябваше да изминат повече от две десетилетия преди съдбата да ми даде втори шанс да постигна и дори да надградя мечтите си от детството. След като се омъжих и се роди големият ми син, се отдадох на грижите за дома и семейството. Минаваха година след година, а аз нямах нито времето, нито вече смелостта да се запиша да следвам. Смених няколко работни места, на които не се чувствах удовлетворена. След това реших да започна частен бизнес и да отворя магазин за дрехи в Несебър. В началото бях много ентусиазирана, работех за себе си и всеки ден се срещах с хора от различни националности и съдби. Но наемите за търговски площи в курортния град са твърде високи и не след дълго се наложи да затворя магазина.
Един ден научих, че ще назначават образователен медиатор в училището в Руен, което бях завършила и където живея със семейството си. Кандидатствах и бях одобрена за длъжността. Това беше повратна точка за мен. Работих там една година, след което се преместих на същата длъжност в детската градина и вече от 4 години съм там. На това място се чувствам щастлива и удовлетворена, защото съм сред децата. Да спечелиш тяхната чиста любов е невероятно усещане, което те зарежда с желанието да даваш най-доброто от себе си всеки ден. С течение на времето обаче осъзнах, че не се чувствам пълноценна, защото не работя с децата като учител и възпитател. В групите ни има и деца със специални образователни потребности, но нямаме ресурсен учител. Това ме накара да се замисля отново за пропуснатия навремето шанс да следвам, но съдбата ми беше приготвила изненада.
По време на едно рутинно обучение се запознах с Лало Каменов и Спаска Михайлова от „Сдружение Нов път“. От тях разбрах, че мога да кандидатствам в университет по техен проект и че мога да запиша „Специална педагогика“, ако бъда одобрена. Реших да подам документи, макар че вече съм на 42 години. Усетих го като онзи втори шанс, който ми се поднася за подарък и в никакъв случай не бива да изпускам. Помислих си, че целият ми житейски и професионален път ме е водил точно към този момент и че вече знам как мога да бъда най-полезна на възпитаниците в детската ни градина. Не мога да опиша какво почувствах, когато Спаска ми се обади да съобщи, че съм приета да следвам „Специална педагогика“. Онемях от щастие. Сега вече съм студентка в първи курс в Бургаския университет „Асен Златаров“.
Благодарение на Спаска и Лало надеждата, че някой ден мога да бъда пълноправен учител се събуди отново. Те ми дадоха не само възможност, която търсех от много години, но и вярата в самата мен, че мога да се справя със следването. За мен те са истински успешни хора, защото помагат на други да се развиват. Надявам се на свой ред и аз един ден да бъда онзи учител, който ще даде на учениците си уменията да бъдат най-добрата версия на себе си и да сбъдват целите си. Да съм на крачка от осъществяването на моята мечта е велико усещане. Както казва Рузвелт: „Повярвай, че можеш, и си изминал половината път до успеха“.
