Моята история за мечтата ми да облека бяла престилка „като на лекарите“
„Силата на волята е най-главното в медицината.“ – Парацелз
Никога няма да забравя първия път, когато застанах очи в очи с пациент. Започвахме практическата част от курса и си помислих: „Научих теорията, сега остава да се престраша да я приложа“. Болният имаше проблем с щитовидната жлеза. Това, което трябваше да направя, е да снема анамнеза, да го разпитам за състоянието му и да палпирам жлезата, за да разбера какви са промените в размера и функцията й. Бях толкова развълнувана, че забравих да се представя. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Гърлото ми се беше се свило и усещах, че всеки момент ще припадна. За мой късмет пациентът също беше медицинско лице, затова и знаеше точно какво се случва с мен. Беше много отзивчив, усмивката не слизаше от лицето му и се получи така, че вместо аз да го предразположа, той ми помогна да се отпусна и да демонстрирам наученото. В края на прегледа бях напълно спокойна и уверена, че мога да се справя. Анамнезата беше снета, жлезата – палпирана. Осъзнах, че всичко до сега си е струвало напълно. Вече нямаше и капка съмнение, че това е моето призвание.
Казвали са ми, че медицината не е професия, тя е призвание. Все повече се уверявам в истинността на това твърдение. Изборът на лекарската професия е сериозен ангажимент, а да й се отдадеш е още по-отговорно решение. Още от дете мечтая да бъда в бяла престилка „като на лекарите“ и да помагам на хората, както преди те помогнаха на мен. Прекарах половината си детство в болница заради често боледуване. И ето, че на 21-годишна възраст вече съм изминала половината път до собствения лекарски кабинет – тази година (2021) завършвам трети курс в Медицинския университет в Пловдив. А преди да запиша медицина, чувах доста разколебаващи гласове за избора си на професионално развитие, предимно защото от момичетата в ромската общност се очаква да се омъжат и да се посветят изцяло на дома си. Но моето семейство застана до мен, а по-големият ми брат ме погледна и каза: „Това е много трудна професия, но ти можеш“.
Родителите ми не изповядват все още преобладаващото в ромската общност схващане, че момичето трябва да бъде домакиня и майка и нищо друго. Бях научена още от малка, че жената е равна на мъжа и нейните желания и амбиции са също толкова важни. За родителите ми беше от значение сама да избера житейския си път. Разбира се, те ще са изключително щастливи, когато реша да бъда съпруга и майка, но засега за семейството ми е достатъчно, че аз съм доволна от избора си да следвам медицина. Благодарна съм им за подкрепата, както и за житейското мото, че волята е най-голямата сила, която може да притежава човек. Те продължават да работят неуморно, за да не се притеснявам за друго освен образованието си. Техният труд, както и стипендиантската програма за студенти от ромски произход на Тръста за социална алтернатива направиха следването ми възможно финансово.
Но въпреки това щастливо стечение на обстоятелствата, пътят ми не беше лек. Когато си поставяш високи цели в общество, което не разбира твоята амбиция, понякога се чувстваш в средата на нищото. От една страна се сблъсках с предубежденията на хора от български произход и това, че не ме приемаха като една от тях, а от друга – с патриархалните разбирания на по-възрастната част от ромска общност, за която бях странна, защото предпочитах да чета и нямах намерение да се омъжвам. Когато започнах училище, очаквах да си намеря дузина приятели, да науча много неща и да съм щастлива. Но когато съучениците ми разбираха, че съм от ромски произход, се отдръпваха. Имах чувството, че предразсъдъците за нашата общност заличаваха всички хубави моменти, които някога сме споделяли.
С радост мога да кажа, че нещата доста са се променили оттогава и смятам това за стъпка в правилната посока за цялото ни общество. Но ми беше трудно да осъзная, че нямам вина за различието си и от другите деца, и от общоприетите разбирания. Вероятно заради това бях затворено и срамежливо дете и ми трябваше много време да се отърся от страха си да общувам с нови хора и да се осмеля да изразявам мнение. Очевидно обаче съм родена под щастлива звезда, защото попаднах в стажантската програма „Ролеви модели в ранна детска възраст“ на мрежата РЕЙН и там започнах наистина да осмислям човешката си мисия и стойност. А в университета срещнах именно добрите приятели, които ми помогнаха да преодолея притесненията си. С времето разбрах, че ромският ми произход няма да е пречка в тези взаимоотношения. Колегите ми ме приемат такава, каквато съм и ме предизвикват да показвам най-доброто от себе си. Почувствах се на мястото си, придобих увереност в себе си и това започна да ми личи. Близките ми твърдят, че само няколко месеца в университета са ме променили до неузнаваемост. Всъщност там научих, че да вярваш във възможностите си ти дава съвсем нов облик и те прави по-щастлив.
След дългата подготовка за кандидат-студентските изпити и радостната вест, че съм приета, през септември 2018-а година развълнувано прекрачих прага на висшето учебно заведение с наивната надежда едва ли не веднага да започна да лекувам. Бях много далече от истината. За да бъдеш лекар трябва да знаеш и да можеш много неща. Преди дори да си помислиш да се доближиш до пациент трябва през съзнанието ти да премине всяка една заучена тема, за да не навредиш на човека, който е срещу теб. Процесът на обучение е бавен, но не бих заменила нито минута от това време. Тестовете през семестъра са много – в началото поне веднъж в месеца, а после стават ежеседмични и дори по-чести. Изпитите през сесията са тежки, с много теми и огромно количество информация. Всяка страница от учебниците трябва да бъде научена перфектно, защото това е най-голямата отговорност на един лекар – да не вреди. Така разбрах, че да носиш престилка е не само сбъднато желание, това е чест. Преди всеки тест с колегите ми прекарваме дълги часове над учебниците. Но за мен това е огромно удоволствие, защото знам, че с всяко научено изречение съм крачка по-близо до постигането на мечтата си.
Така започва моята история. Надявам се тя да вдъхнови всички онези младежи от ромски произход, които имат желанието да се образоват. Единственото, което може да ни спре, сме самите ние, нашите предубеждения, самоограничения и страхове. А животът ни чака зад тяхната врата да съберем смелостта да я отворим и да бъдем най-доброто себе си. Ние можем да превърнем мечтите си в реалност, нужна е само воля. Моята мечта е да стана специалист по белодробни болести. Знам, че съм едва в началото на пътя, който трябва да извървя, че има да науча още много неща и да направя сериозни избори. Няма да е лесно, но аз съм сигурна, че всичко това ще си струва, когато един ден положа Хипократовата клетва и облека бялата престилка „като на лекарите“. 