Един разказ за силата, вдъхновението и опората на семейството по пътя към висшето образование!
Когато бях малка, баба ми Петра ме прибираше от детската градина в китното ни монтанско село Владимирово и неизменно ме в
одеше в сладкарницата. По това време родителите ми работеха в Монтана и нямаше как да ме гледат през седмицата, затова бяхме заедно само през почивните дни. Изглежда баба ми е виждала в малкото кафене с най-различни вкусотии един малък заместител на обагрените с весело спокойствие семейни вечери.
Двете сядахме на някоя маса и аз й разказвах всичките си приключения от изминалия ден. Баба ми пък говореше за своето детство и си припомняше приказките за смели принцеси или най-обикновени герои, завещани й от нейните прародители. „Всичко става възможно, когато има кой да вярва в теб“, обичаше да казва тя. Някъде тогава за първи път осъзнах колко важна е опората на семейството в живота ни, както и че някой ден бих искала да имам късмета се грижа за щастливото детство на колкото се може повече малчугани.
Първите ми години преминаха безметежно и в много игри с приятели от детската градина и съседните къщи, между Владимирово и родния ми град Монтана. Бях палава и правех много бели, но баба Петра и дядо Никола не ми се караха, а ме поощряваха, когато бях послушна. От тях научих и първите си уроци като бъдеща майка и учителка – да бъда търпелива, да окуражавам добрината и да проявявам чувство за хумор и в трудните житейски моменти. Баба ми и дядо ми работеха в земеделската кооперация, а аз посещавах местната детската градина. Родителите и сестра ми Нина пристигаха от града в края на седмицата. Тогава бях най-щастлива, а когато в неделя вечер си тръгваха към Монтана плачех много, но знаех, че трябва да работят, а селото не им предлагаше тази възможност. Когато баба ми се разболя, отново заживях със семейството си в Монтана. Спомням си, че при новината за мозъчния инсулт на баба се свих под старата шевна машина и плаках, докато родителите ми пристигнаха да ме вземат в града.
В новата детска градина беше трудно да свикна с непознатите деца и атмосфера. Но учителките и персонала ме накараха да се почувствам у дома в голямата и светла забавачница. Спомням си, че дори не исках да си тръгвам, когато мама идваше да ме вземе в края на деня. В училище аклиматизацията беше много по-лесна, тъй като ходехме и се прибирахме заедно със сестра ми. Тя ми помагаше и с домашните задания. Ваканциите си прекарахме отново във Владимирово и заедно с баба и дядо се грижехме за животните на двора, ходехме на реката да плуваме или тичахме с приятелите в махалата. Преди да завърша основното си образование, семейството ми претърпя още една промяна – родителите ми купиха жилище в друг квартал на Монтана, и се наложи отново да започна отначало. Но майка ми, баща ми и сестра ми бяха неизменно до мен и отново почувствах опората им в изграждането на новия ми живот в училище и създаването на приятелства, повечето от които поддържам и до днес.
Веднага след завършване гимназията започнах работа в шивашка фирма. Родителите ми бяха безработни по това време и нямаше как да ме издържат. Мечтаех да създам семейство, да се грижа за деца и да раздавам напред топлината и подкрепата, която получавах от близките си в своето детство. Тогава се запознах и със съпруга ми Светослав, а две години по-късно се роди и прекрасният ни син Павел, който вече е тийнейджър. Павел е и моята скала, когато татко му пътува извън страната като шофьор на камион. След пет години в Лом, където живяхме заради работата на съпруга ми, далече от близки и роднини, най-сетне се завърнахме в сплотената атмосфера на родното му село Безденица край Монтана. Тук е спокойно, хората са добронамерени и се чувстваме у дома.
Събитията, които последваха, надминаха и най-смелите ми мечти. В рутината на ежедневието дори не помислях, че ме очакват нови професионални хоризонти. Съвсем скоро ще започна втората си академична година във филиала на Великотърновския университет във Враца. Специалността ми е „Предучилищна и начална училищна педагогика“. Към прага на висшето учебно заведение поех съвсем неочаквано, докато поливах цветята в градината си в една топла вечер преди две години. Кметът на селото ни се появи в двора и ме попита дали искам да започна работа в детската градина на селото като помощник възпитател. Приех без колебание и усетих, че отварям нова, още по-вълнуваща глава в житейската си история.
Когато за първи път прекрачих прага на старото училище в Безденица, където сега се помещава детската градина, преливах от щастие, че ще работя. Грижите покрай отглеждането на Павел и честите пътувания на съпруга ми затрудняваха намирането на постоянна работа. Но появилата се възможност мобилизира и семейството ми да организира покритие за времето, в което отсъствах от дома. Директорката на градината Емилия Коцева се отнася с всички като със свои деца. От нея научих много за тази изключително отговорна професия. Радостта на децата ни зареждаше с положителна енергия и дори липсата на средства за по-съвременно обзавеждане на занималнята не успяваше да сломи духа ни. Бях работила две години като помощник възпитател, когато Емилия Коцева ме запозна с проект „Млади ромски педагози“ на Тръста за социална алтернатива и ме попита дали бих искала да уча и да се развивам по тази програма. Отново приех въодушевено и без да се замисля, защото знаех, че семейството ми ще застане зад мен и ще ме подкрепя във всяко начинание. Чувствах неизразима благодарност за невероятната професионална възможност и за доверието, което ми беше оказано с това предложение, особено след като бях имала шанса и практически да упражнявам и покажа заложбите си като възпитател.
Месец по-късно седях на среща в детската градина в монтанския квартал „Кошарник“ с останалите момичета. Представителите на ТСА и Сдружение „Нов път“ ни запознаха с проекта „Млади ромски педагози“, който дава възможност на ромите да се реализират в областта на ранното детско образование. Нямахме търпение да бъдем част от построяването на едно по-светло бъдеще за нашите деца. Директорката на моята детска градина дори ме придружи в деня на записването ми в университета. По това време все още не бях шофьор и жестът й, както и подкрепата й във всяка моя стъпка като бъдещ учител, ме изпълни с още по-силно желание да бъда част от промяната към по-добро в ежедневието на хората от малцинствените групи в България.
Не беше никак лесно да съчетавам работата, лекциите и отглеждането на сина ми през първата година от следването. Пътувам всеки ден, сменях автобуси, влакове и таксита, докато не се престраших да изкарам шофьорска книжка и да поема транспорта в свои ръце. Съпругът ми ме насърчи да седна зад волана и прояви огромно търпение и в тази ми школовка, макар и вече да съжалява за това си решение
.
Прави ми впечатление обаче, че за всяка срещната трудност по пътя към осъществяването на мечтата ми да бъда детски учител се намира бързо разрешение. Семейството и приятелите ми се оказват винаги наоколо, когато се налага да отсъствам и съм притеснена за това кой ще посрещне Павел след училище. Колегите ми от детската градина пък са източник на безценно съдействие в усвояването на учебния материал. Щастлива съм, че получих възможността да започна да уча и да работя едновременно. В практическа среда бъдещият учител намира най-лесно своя уникален подход към обучението и възпитанието на малчуганите. Учителството е отговорно призвание и е изключително важно да се изпълнява от отдадени и ентусиазирани хора, за които не съществуват непреодолими прегради и които винаги са насреща да утешат и подкрепят. Както моята баба Петра навремето неизменно намираше начин да направи света ми по-сладък, интересен и оптимистичен, така и аз се надявам да отворя очите и сърцата на възпитаниците ми в детската градина за живот, изпълнен с радост и постижения.