Как една детска мечта се превръща в реалност

site-guru

Моята история за изпитанията, които намират
истинското ни призвание.

В спомените ми от детството има един особено чест и любим – първата ми учителка в детската градина Пепа Томова ме държи в скута си и ми пее песнички, докато баба ми се появи да ме вземе. Тогава бях на 5 години. Четвърт век по-късно прекрачих прага на същото детско заведение, ДГ „Първи юни“ в село Бутан, за да започна работа като помощник – възпитател. Учителката, която осветяваше спомените ми с обичта към малките и отдадеността на професията си все още беше там. Приех го като категоричен знак, че отколешната ми мечта един ден да бъда квалифициран детски учител е на път да се сбъдне.

Казвам се Мариела Димитрова, на 38 години съм и тази есен (2019-та, бел.а.) ще бъда студентка в първи курс по специалност „Предучилищна педагогика с чужд език“ във Враца. Следването ми стана възможно благодарение на проекта „Млади ромски педагози“ и подкрепата на Сдружение „Нов път“, което работи активно за интеграцията и професионалното развитие на ромите в Северозападна България. Когато човек се обърне назад, вижда как всяка негова крачка, макар и често нелека, е водела към истинското му призвание. За мен това е работата с децата, които са бъдещето на обществото ни.
Родителите ми се разделиха, когато бях много малка и детството ни със сестра ми беше далеч от мечтаното. Отгледаха ни родителите на баща ни и, но въпреки това винаги ни е липсвала майчината топлина и ласка. Вероятно тази е и причината да се омъжа рано, на 18 години. Търсех семейното огнище, грижата, любовта и разбирателството. Средното си образование завърших с много добър успех и веднага започнах работа в Дома за възрастни хора с умствена изостаналост в селото. Там се научих да работя в екип, разбрах истинската стойност на състраданието и уважението, и развих чувството си за отговорност. През 2000 г. родих дъщеря си Катрин, а девет години по-късно се сдобих и със син, който кръстих Илян. Скоро след това се появи и дългоочакваната възможност да стана част от персонала на детската градина. В деня на постъпването ми Пепа Томова ми припомни за песните и стихчетата, които съм рецитирала, както и за обичта, която споделяхме в най-ранните ми години и това ме изпълни с огромно вълнение за предстоящата ми работа като помощник – възпитател. Колективът ме прие топло и бях впечатлена от любовта и загрижеността им към децата, като и от разбирателството помежду им. Разбрах, че съм открила призванието си.

За проекта „Млади ромски педагози“ научих от директорката ни Нина Маринова. Тя е най-борбеният човек, когото познавам. Целият ни екип я цени като капитана, който разви нашата детска градина и я превърна в едно голямо, хармонично семейство. Месеците преди изпитния ден бяха наистина изпитващи за решението ми да кандидатствам, но с помощта на приятели, колеги и Спаска Михайлова от „Нов път“ успях да се справя с предизвикателствата. Тя ме мотивираше и наставляваше в хода на кандидат-студентската кампания.
На изпитния ден разбрах как се чувства малкото първолаче, когато пристъпва за първи път училищния праг. От вълнение не бях спала цяла нощ, а всичко пред погледа ми се струваше огромно и непосилно. Обзе ме паника, че няма да се справя. Останалите момичета в стаята изглеждаха много по-млади от мен и пресни от училищната скамейка. Въпреки уроците по български език, които посещавах по време на кампанията, страхът от провал стискаше гърлото ми. Но изведнъж на вратата се появи Спаска Михайлова с широка усмивка на лицето. Почувствах подкрепата й и притеснението ми лека-полека се изпари. Изпитните часове минаха като на сън. Чувах скърцането на химикалки и с всеки ред сякаш се приближавах към заветната мечта. Спомням се, че на излизане от университета си тананиках една стара песничка, може би за да разсея вълнението.
След това дойде нетърпеливата проверка в интернет за резултатите и неизразимата радост от изкачването на един важен за мен връх. Искам да бъда учител като Пепа Томова – любвеобилна и раздаваща се. Благодарение и на нейното мотивиращо присъствие в живота ми тази есен ще бъда учител на първа група в любимата ми детска градина! За мен няма по-важно нещо от това да възпитаваш малкото дете в човещина, уважение и любов. Семейството дава основата на израстването, но малчуганите трябва да могат да се изявят и да затвърдят наученото в по-широка социална среда. Обичам децата. Те ни връщат духовната чистота и ни показват, че в сърцата ни винаги има място за повече обич. Искам да бъда сред хората, които ще ги възпитат в състрадание, уважение и самостоятелност. Това ще им помогне да бъдат щастливи.
Вероятно няма да ми бъде никак лесно да съчетавам ученето, работата и грижите по моето момче, но знам, че порасналата ми дъщеря и колежките в детската градина ще ми бъдат неизменна опора. Гледам с надежда и нетърпение към идната учебна година, за да бъда постоянно с децата и да се учим взаимно. Когато правим нещо заедно и на следващия ден малчуганите от групата искат да го повторим, изпитвам истинска радост и гордост. Винаги ще ги съветвам да вярват в себе си и да не спират да мечтаят – аз съм единственият пример, от който се нуждаят за да бъдат уверени, че с труд и постоянство детските ни желания стават реалност.