Мечтата на Тони

site-guru

Казвам се Антоанета Антонова, на 26 години и съм родом от село Вирове, но от осем години живея в град Монтана. Семейството ми и аз сме от ромски произход. Пет деца сме на мама и тати, но никога не сме били незадоволени. Никога не са ни делили. Аз съм най-голямата и единственото
момиче. Имах прекрасно детство, бях най-щастливата на света. От дете съм научена и възпитавана уважавам хората и да ценя и най-малкото, което имам. Благодарна съм на Бог за моето семейство и за това, че са ме отгледали и направили добър човек. И в друг живот пак бих избрала тези
родители и четиримата си братя, без които не бих мога да живея и които обичам толкова много.

Никога няма да забравя училището си в съседното село Габровница. Помня момента, в който за първи път прекрачих школския праг. Помня звука на първия звънец. Не съм ходила на детска градина, а направо тръгнах на училище в подготвителната група. Учителката ни се казваше
Даниела Иванова, тя беше нашата майка и приятелка. Жената, която ни научи да пишем първите буквички от имената си, да броим и да знаем кое е добро за нас и кое не е. Тя беше моят идол.
Мечтаех като порасна да бъда като нея и да стана учител. Тя беше удивителна и не спираше да ни радва. Като по-малки ни събираше в кръг и сгряваше нашите студени ръчички в своите. Така ние усещахме топлината и любовта на тази жена, която ни научи на много неща. По-големите
ученици ни се струваха великани, от които се страхувахме. Не посещавах детската градина, защото баба и дядо ни гледаха и според тях за нас било по-добре да си останем у дома. Девет години в основното училище минаха неусетно и се записах в гимназията. Там не се чувствах на мястото си. Съучениците ми се струваха горделиви, особено децата на
привилегировани родители. Затворих се в себе си, защото всички се подиграваха на децата с по-тъмна кожа.
Притеснявах се от мисълта, че и аз ще бъда на прицел, срамувах се и не исках да ходя на училище. Страхове ми се сбъднаха, съучениците ни страняха от мен и другите две момичета и от
ромски произход. С течение на времето се опознахме, но това разделение винаги присъстваше.
Започнах да се питам защо се родих циганка. В последствие придобих смелост и не обръщах внимание на това дали някой ме харесва такава, каквато съм. Важното беше, че имах прекрасно семейство, родители-мечта и четирима братя, които обожавам.
С прекрасния бал, за който майка ми и баща ми сбъднаха мечтата ми да имам най-хубавата рокля, оставих трудното време в гимназията зад мен. През лятото на 2013-та година трябваше да помисля дали да продължа образованието си или да започна работа. Въпреки настояванията
на родителите ми да продължа образованието си ми беше съвестно да избера да уча, защото знаех, че семейството ми щеше да понесе лишения за издръжката ми. Мислех си, че като започна работа ще събера пари и ще се запиша да следвам сама. Аз знаех, че и нашите тогава ще са
щастливи. Започнах работа в една фирма за металообработване като опаковчик. С човека до мен живеехме на квартира и мечтаехме за собствен дом. И тази мечта се сбъдна и бях особено
щастлива. Бях само на двадесет и две години когато разбрах, че ще ставам майка и това ме мотивира още повече да съживя детската си мечта да бъда учител. Но се замислих и си казах, че няма как да се случи заради увеличените разходи и грижи за детето ми. И така, на любимата
ми дата, 19 ноември 2015-а година, станах майка на първата си рожба. Чувствах се щастлива, времето за мен беше спряло и всичко се въртеше около детето, дома и семейството ми. Сещах се от време на време за своята мечта, но си оставах само с мислите. Година по-късно получих обаждане от майка ми да отида със снаха ми Бетина в детската градина в квартал Кошарник и че директорката ще ме чака. Не знаех защо ни викат там и
малко се изплаших. Майка ми знаеше всичко, но си го запази в тайна, която се оказа прекрасна изненада. В градината ни посрещна директорката Емилия Коцева и една от учителките Деница Георгиева. Имаше и още две момичета от квартала ни. Запознахме с тях и разбрах, че чакаме
някого, но все още не знаех какво се случва и защо сме там. Появиха се Спаска Михайлова от сдружение „Нов път“, и Евгения Волен и Альона Денякина от Тръст за социална алтернатива.
Казаха ни, че с останалите четири момичета – Бетина, Теменужка, Петрана и Петя сме избрани да кандидатстваме за включване в един проект за подкрепа на „Млади ромски педагози”. Ние не можехме да повярваме, че това ни се случва. Останах без думи и се питах истина ли е или е
някакъв сън, или обещание под въпрос. След тази среща броях дните до следващата ми среща със Спаска.

Върнах се на работа и след няколко месеца се срещнахме пак всички момичета в новата детска градина на квартала. Този път изненадата беше огромна, защото ни съобщиха, че през месец октомври ще можем да кандидатстваме във филиала на Великотърновския университет „Св. Св.
Кирил и Методий”. Записахме специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“. Първият ми ден в университета – 28 септември 2018 – беше вълнуващ. Всичките ми представи бяха реалност. Бързах да отида, за да забравя лошите мигове и да докажа, че не всички роми са едни и същи, че лично аз деля хората на лоши и добри. Новият живот за мен тепърва започва, най-сетне се сбъдна голямата мечта. Реших да уча за детски учител, защото обичам да се занимавам с деца и искам да стана добра учителка. Беше ден като всички останали, но същия този ден си представих мечтаната кариера и си дадох сметка, че каквото и да става, не трябва да
се отказвам. Ранното детство е уникален етап от човешкия живот, в който се полагат основите на здравето, образованието, поведението и личностното развитие. Това, което преживяват децата през тези години има дълготрайно влияние не само върху бъдещето на техните общности. Много хора избират да станат учители поради желанието си да променят нещата. Тази професия ни дава възможност да окажем положително въздействие върху живота на децата и тийнейджърите, които са бъдещето на страната и света. Най- успешните учители стават и остават такива, защото страстно обичат това, което правят. Да си учител е тежка работа и учителите често не получават
признание за нея. През моите две кафяви очи родителите имат доживотна роля в образованието на децата си, докато мястото на детските градини и училищата е формално да обучават децата. Поведенията, идеите, вярванията и ценностите на малчуганите се развиват чрез това, което те
научават и наблюдават в семействата си. Много често родителите и учителите или се провалят в общуването помежду си, или имат противоречиви, дори понякога враждебни взаимоотношения.
Значителен ефект върху успеха на децата има начинът, по който учителите и родителите общуват и разрешават разногласията помежду си. Ползите от ясната, редовна комуникация между тях са окуражаването и насърчаването на любов към образованието, така че детето да гледа на училището през положителни преживявания и да е мотивирано да учи. Най-важното е всеки ден да се опитваш да бъдеш по-добър човек. Децата заслужават уважение, разбиране и подкрепа независимо от етническата им принадлежност. Все още не съм, но ще стана истински и достоен за пример учител, и надеждата ми е моето дете да се гордее с мен така, както аз с нея.
Моята група в детската градина е най-голямата, подготвителната. И мога да кажа само едно – обожавам тези деца. Казвам го от сърцето си, всяко едно от тях е индивидуално и специално. От малко време съм с тях,
но мога да заявя смело, че ги обикнах. Никога не съм смятала, че ще прегръщам и целувам други деца освен моето и племенничките ми. Те са по-волни от нас и лично аз мисля, че свободната информация в интернет
пространството и гледането на телевизия дават този простор на нашите деца. А и по моето време игрите ни бяха в калта, от която правехме торти и сладки и до късно вечер тичахме на двора. Сега игрите са на
телефони и таблети, но въпреки това децата са си деца. И дори когато ми се сърдят, че не им позволяват да тичат в групата, пак ми казват, че ме обичат. Виждам ги като едни танцуващи нагоре – надолу светулчици,
които блестят с усмивките си.
Директорката пък е един човек с главно Ч, тя е майка, приятел и малко шеф.Тя е жената, която постоянно е навсякъде и се раздава на за всички. Шеговито я наричаме многоръкият Шива. Изборът на учителската професия в 21-ви век вече не свързан просто с „призванието да преподаваш”, подходът към децата и желанието за общуване с тях. Да бъдеш учител е и една от най-добрите школи за личностно и професионално развитие. Да си
учител означава да използваш възможностите, които се отварят
пред теб да бъдеш полезен и да израстваш като човек и специалист
в образованието. А след това да използваш уменията и знанията
си, за да развиваш другите. Да предаваш ефекта и да заразяваш.
Не на последно място, учителската работа е една от малкото, които
измерват своя успех чрез успеха на околните – учениците. А това
развива емпатията и уменнието да „предадеш нататък”, да подкрепиш
и насърчиш, да знаеш, че е важно да даваш най- доброто не само заради себе си, а и заради другите. Осъзнатостта на тази роля е в основата и на промяната на света, защото всичко започва от теб и изборите, които правиш. Мечтай, за да има какво да ти се сбъдва!