За ролята на детството, и ролята ни в него

site-guru

Има ли невъзможни неща за младите хора от ромската общност в България? 

Йорданка Йорданова от град Видин 

Докато навлизам в третата си година като студентка по Психология в Пловдивския университет, родителите ми завършват задочно средното си образование. Промяната в нагласите на ромите в България през последните няколко десетилетия може да се илюстрира дори само с този факт – ако в детството на майка ми и баща ми училището не се е третирало като важен елемент за житейската им реализация, то днес образованието е приоритет номер едно на младите хора от нашия етнос. Самите ми родители винаги са насърчавали мен и сестра ми, която тази година ще бъде в 12-ти клас, да се образоваме, и са изразявали съжаление, че навремето не са продължили учебния курс докрай. Макар, че имат собствен бизнес в родния ни Видин – магазин за хранителни стоки в нашия квартал, липсата на по-високо образование ги е подлагала на многократни изпитания в личен и професионален план.

Като малка често чувах възрастните да казват, че най-хубавите години от живота на човек са студентските. Все още не мога да направя такова заключение, тъй като съм в средата на следването си, но определено бях щастлива в ученическите си дни. Дори в последната година със съучениците ми не пропускахме нито един учебен час, защото осъзнавахме, че тези дни никога няма да се върнат и искахме да съберем колкото е възможно повече положителни емоции от ученическата скамейка. Не съществува друго място, от което можеш да получиш толкова полезни знания, да създадеш приятелства и да преживееш неща, за които дълги години да си спомняш с усмивка на уста. И като се замисля, не намирам нито един минус на времето, прекарано в класната стая. В моето училище нямаше много деца от ромски произход, но не се чувствах различна или обект на дискриминация, с каквато често се сблъскват децата роми. Вероятно това се дължи на факта, че създадох дълготрайни приятелства и с деца, които не са от ромския етнос.

След завършване на средното ми образование пред мен стояха много въпроси като: „ А сега накъде?”, „ Ще се справя ли с промените, които ми предстоят?”  и „ Каква професия да избера?”. Но въпреки притесненията и въпросителните чаках с вълнение новото начало, а родителите ми подкрепяха решенията ми безусловно. Както дете мечтаех да стана дизайнер, защото обичах да рисувам и дори избрах такъв профил в гимназията. Въпреки, че не се ориентирах към това поприще, рисуването си остана мое настолно хоби.

Избрах психологията, защото ще ми даде шанс да помагам на хората да се справят с трудностите, които срещат в житейския си път. За моя радост обстоятелствата се подредиха по най-благоприятния начин и бях приета в Пловдивския университет на първо класиране. С избраната от мен специалност мога да работя и като педагог. Общуването с децата е възнаграждаващо с възможността да ги науча на нещо ново и да бъда модел за подражание. Това е много важно за мен, защото ромската общност, от която идвам, се нуждае именно от хора, които разбират специфичните им трудности, могат да предложат насоки и подкрепа, както и да им демонстрират, че те също могат да постигнат мечтите си.

Началото на следването ми не беше никак лесно, тъй като се намирах далече от семейството и близките си приятели. Сама и в непозната среда бях извън зоната си на комфорт и дори преживях моменти, в които ми е  минавало през ума да прекъсна. Но с течение на времето се приспособих към града, новите хора и отговорности. Както в училище, така и тук съм единствената студентка от ромски произход в курса, и въпреки че никога не съм крила произхода си, отново не срещнах различно отношение. Вярвах, че мога да се справя и желанието да успея се оказа по – силно от трудностите на адаптацията в новото обкръжение.

Помогна ми и членството още от първи курс в Младежка фондация „Арете“, чиято цел е да подпомогне и насърчи младите роми да продължат своето образование, като спомогне да се преодолеят изградените стереотипи за представителите на малцинствата в България. Там се запознах с още ученици и студенти от ромски произход. Създадох много нови приятелства и контакти и станах част и от доброволческата мрежа на „Арете“ в страната. Включвах се в различни дейности на организацията, участвах в летните лагери и се изявявах като лидер на група. Този опит ми помогна да развия заложбите си и да се стремя винаги да давам най-доброто от себе си. Именно там научих и за стажантската програма „Ролеви модели в ранна възраст“ на Тръст за социална алтернатива. Веднага кандидатствах, защото това бе страхотна възможност да получа нови знания в областта на детската психология, да наблюдавам отблизо процеса на работа и да упражня наученото до момента.

Целта на програмата е да осигури на студенти от ромски произход по предучилищна педагогика, психология, логопедия и други свързани с ранното развитие специалности стаж в детски градини, работещи с уязвими общности. Проведох 30-дневния си стаж в едно от предучилищните заведения с деца предимно от ромски произход на възраст между 5 – 6 години в град Пещера. Екипът на детската градина и децата ме приеха много топло.

Заедно с ментора ми изготвихме план, по който работихме в течение на месеца. Целите, които си бяхме поставили за тези 30 дни бяха свързани с оценяване на психическото и когнитивно развитие на децата, проблемно поведение и справяне с гнева, социални умения, учебни постижения и прочие. Организирахме беседи за психологическа подкрепа на семейната среда, от чието здравословно състояние до голяма степен зависи и успешната работа на учителя или психолога. По време на срещите се запознах с ежедневието на семействата и обсъждахме предизвикателствата в отглеждането на малчуганите, ролята на родителите за личностното израстване на децата, както и визията им за тяхното бъдеще. Ангажирахме децата с рисуване, музика, четене на детска литература и свободни игри, за да осъществим плавен преход между домашната и образователната среда. След няколко срещи у малчуганите вече се усещаше положителна промяна в нагласата и всички участваха активно в заниманията.

Работата с деца от ромски произход изисква много търпение и любов, която те да усетят, за да покажат най – доброто от себе си. Езиковата бариера  е главната причина децата да се чувстват потиснати и да не се доверяват напълно на човека срещу тях. Практиката ни по време на стажа бе да повтаряме бавно казаното от нас, за да бъдем разбрани и да задвижим двустранния процес на общуване. Друга голяма бариера пред успешното обучение е тенденцията за икономическа емиграция, която прекъсва образователното развитие на децата, ако родителите не ги запишат в съответно учебно заведение в чужбина. Затова проведохме и индивидуални беседи с родителите в детската градина.

В края на стажа изпитвах малко тъга, че срещите с децата приключват, но и бях изключително щастлива да прекарам това време с тях, да играем и да се учим взаимно. Този опит беше много полезен и за последващия ми ангажимент в едно от предучилищните заведения в София, но и от изключителна важност за бъдещата ми работа с деца от ромската общност. Възнамерявам да се посветя на развитието на детските заложби и формирането на мирогледа в ранна възраст, защото промяната започва именно в първите години от живота. Винаги съм вярвала, че няма невъзможни неща. Всичко се постига с труд, упоритост и много желание. Изпитанията, пред, които сме поставени ежедневно, са необходимите ни житейски уроци. Ако искаме да осъзнаем приемането, трябва да преживеем отхвърлянето, ако пък искаме да се научим на толерантност, то безспорно трябва да се сблъскаме челно с предразсъдъците. Дерзайте и гребете от живота с пълни шепи. Нека заедно докажем, че всички сме равни!